Скални манастири по Шуменското плато

Скалните манастири са разположени по южните и югоизточните склонове на Шуменското плато и са издълбани във варовиковите му скали. Достъпни пеша са Ханкрумовски, Костадинов и Дивдядовски скални манастири посредством маркирани пътеки. Достъпът до някои от манастирите не е обезопасен и е възможен само от хора, практикуващи скално катерене. Осмарските манастири се намират в местността „Осмарски боаз“ северно от село Осмар, два се намират в „Троицкия боаз“ над село Троица, ханкрумовския манастир се намира в „Калугер боаз“, а дивдядовския над кв. Дивдядово на гр. Шумен. Скалните манастири представляват забележителни паметници, свързани с религиозния, културния и просветния живот от времето на Второто Българско царство. Предполага се, че манастирите са възникнали в периода XII – XIV в. успоредно с възникването и разпространението на исихастко учение в средновековна България. В тях са намирали подслон монаси отшелници. Изграждани са в меките варовикови скали, които освен лесни за обработка са и податливи на рушене от природата. Поради тази причина днес в скалните пещери почти липсват следи от стенописи. Предполага се, че монасите са достигали до тях посредством въжени стълби. Първите проучвания тук са извършени от Карел Шкорпил. Намират се на около 3 km. северно от село Осмар в живописния Осмарски боаз, през който протича Осмарската река. От изток долината е оградена от стръмните и скалисти склонове на Четика баир, а от запад се намират полегатите и гористи склонове на Кочовския дял на Шуменското плато. Манастирите се намират на стръмен скалист склон в дъното на боаза, който е наричан от местните жители Манастирска долина. Тези манастири са едни от най-известните и посещавани от туристи поради най-лесния достъп към тях. В боаза над Осмар има множество чешми и места за отдих и пикник.

Нестинари - огнените обичаи

Обичаят се среща само в някои села между Странджа и Черно море, Бургаско. Изпълнява се на празника Константин и Елена, а понякога и по време на селските сборове на храмовите празници. Основен елемент в обичая е играта в огън (жар). В празненството участва цялото село, но в обредната игра само нестинарите. Това са избраниците на светеца, патрон на празника. Те "виждат" неговия образ, "чуват" гласа му, духът му се вселява в тях и от негово име те виждат в бъдещето, гадаят, съветват, мъмрят.

Нестинарството се предава по наследство. Само главният нестинар може да предава на другите нестинари силата и вдъхновението. Главен нестинар може да стане само сина или дъщерята на настоящия, и то чак когато той е прекалено стар или след смъртта му. Къщата на главния нестинар е свята, защото в нея има "столнина" или "конак" - малък параклис, в който са поставени иконите на св. Константин и Елена, а около тях на Богородица, св. Георги, св.Пантелеймон, Божигробски щампи и червени кърпи с изписано на тях слънце. В параклиса стои и свещеният тъпан, с който се отмерва ритъма на танца. Вярва се, че той притежава магическа сила и може да излекува този, който го носи, ако е болен. Този тъпан не се използва при никакъв друг случай.

В деня на празника, след църковната служба всички се отправят към конака, предвождани от главния нестинар и свещеника. Там главният нестинар прекадява иконите и другите нестинари и им предава духовната сила и вдъхновението на Св. Константин. Те удрят тъпана и с гайда изсвирват специална нестинарска мелодия. Някои от нестинарите биват "прихващани" (религиозно екстазно състояние, транс) и заиграват с иконата на светеца в ръка. След това всички се отправят към извор, носещ името на светеца, и там устройват обща гощавка с донесени курбани. След залез слънце се връщат на мегдана и там наклаждат голям огън, около който играят хоро, под звука на гайдата и тъпана. Когато огънят се изгасне и се превърне в жарава, нестинарите започват своя танц върху нея. Нестинарят играе своя танц бос върху жаравата и докато танцува той може да види и да предскаже бъдещето.

Календарът на маите - част от тайните (Mayan calendar)

След напразния фатализъм около навлизането на човечеството в новото хилядолетие през 2000 г., след несбъдналите се предсказания за край, апокалипсис, огън, нов потоп, опустошителни бедствия, нова вълна от пророкувания и догадки се носи из въздуха, набирайки сила. Този път обвита във фатализъм е 2012 година. Какво да очакваме? Разруха или просветление? Безславен край или славно бъдеще? Дали въобще си заслужава да се обърне внимание на тази година, или това е поредната порция всеобщ смут? За да открием поне част от тайните на този наближаващ исторически момент, трябва да погледнем към отстоящата далеч във време и пространство цивилизация на обвитите в тайнственост маи - тъкачите на времето. Този древен народ създава своята цивилизация мълниеносно в периода между IV-IХ в. сл. Хр. в района на полуостров Юкатан, на територията на днешните държави Мексико, Гватемала и Белиз и също така мълниеносно изчезва безследно, оставяйки след себе си своите достижения и тайни, обгърнати в зелената прегръдка на тропическата джунгла.

Векове наред природата ревностно пази заспалите градове на маите. И ето че днес до нас достигат изумителните по своята пищност и архитектура пирамиди, храмове и постройки, както и посланията на древните, записани в стотиците каменни глифи (плочи с надписи и рисунки – бел. ред.), разчетени с усилията на стотици учени. Именно в тези глифи се крият тайните на 2012 година, на бъдещето на човечеството и на планетата Земя. Чрез пределно прецизни математически и астрономически изчисления древните маи са записали миналото и бъдещето с точност, близка до данните на съвременните компютри. Древните астрономи са наблюдавали пролетното и есенно равноденствие, лятното и зимно слънцестоене и по тях са създали своите 20 различни календарни системи – слънчеви, лунни, астрологични. Чрез тях те записват историята и развитието на нашата планета от незапомнени времена до 2012 година, датата, до която техните изчисления спират.

Маите разглеждат света като тъкан от пространство и време Основата е материята на пространството, а времето е вътъкът, запълващата нишка, рисуваща неповторимите шарки на живота. Те приемат времето като спирала, танцуваща без начало и край по формите на творението, която произлиза от галактическия център, Хунаб Ку, или Галактическата пеперуда, и винаги завръщаща се пак там, за да поеме отново по своя път към Земята. В тази си представа светогледът на древните коренно се различава от съвременното схващане за времето, като права линия, за насочен вектор със зададена, определена посока. За тях движението, ходът на историята има цикличен характер - всичко се завръща към първоизточника, за да поеме отново на път, същото, но променено... От тази изходна позиция маите създават своята уникална система на дългото броене. Те съумяват да отброят периоди от милиони години, свеждайки ги до цикли от 104 000 години, които съдържат 4 по-малки цикъла от по 26 000 години. Те от своя страна се делят на 5 цикъла от по 5200 години, които се състоят от 13 цикъла от по 400 години, наречени бактуни. Един бактун има 20 цикъла, или катуна, от по 20 години и т.н., докато се достигне един ден. Според календара на маите човечеството в момента се намира в последните години на един период от 104 000 години, следователно и в последния 5-и период от 5200 години, а с него приключват и всички останали по-малки периоди.

Тук идваме до многозначителната 2012 година, по-точно до зимното слънцестоене на 21.12.2012 г., когато е точният край на всички отброявания на древните Този 5-и и завършващ период е започнал на 13 август 3113 г. пр.Хр. Маите са записали тази дата като 0.0.0.0.0. С нея започва писането на историята в съвременния смисъл на думата, първите цивилизации на Египет и Месопотамия се зараждат, патриархатът набира сила като основна форма на управление. Може да се каже, че съвременните култура и ценности водят своето начало от този древен момент. Щом маите така точно са отгатнали началото, защо да не им повярваме и за края? Последният отрязък от времето ще завърши отново с дата, отбелязана като 0.0.0.0.0. Това показва пълното завъртане по колелото на времето. Този завършителен оборот носи енергията на предишните 4 цикъла от по 5200 години. С набиране на скорост от въртенето те са оставили своя отпечатък, влели са от силата на енергията, която ги е обуславяла, за да бъде последният най-пищен, но и най-драматичен. Четирите цикъла са били управлявани и накрая разрушени от една от стихиите - от ягуара (еманация на подсъзнанието според маите), от огъня, от водата и от въздуха. Сега е ред на петата стихия, която е под влиянието на елемента Земя, „кабан” на езика на маите. За него те пророкуват, че ще е време на забрава, особено последният бактун, или годините от 1618 до 2012-а. Те виждат ерата на материализма, белязана със силно откъсване от природния живот и единението със Земята. Дават на тези крайни дни името „олин” - „ол” означва съзнание. По този начин искат да ни предупредят, че от нашата съзнателност като пазители на Земята зависи развоят на събитията през последните години, оставащи до 2012 г., следователно зависи как ще навлезем в новата епоха, започваща насетне. Епоха, управлявана от етерa.

С края на своята календарна система маите не ни обричат на апокалипсис, а ни подсказват, че идва коренна промяна на съзнанието. Те говорят много за събуждането на човешкия дух след дълъг период на духовна пустота и упадък, особено в последните 7 интензивни години от 2005 до 2012-а. И подкрепят своите предсказания с кулминационното събитие - зимното слънцестоене на 21.12.2012. Според маите на тази дата Слънчевата система ще застане в определена позиция спрямо Галактическото слънце, която ще позволи на мощна вълна от енергия да достигне до Земята. Кулминацията на това събитие се очаква по време на зимното слънцестоене на 2012 г. Земята ще преживее момент на символична галактическа полунощ. Древните астрономи предвиждат още засилване на влиянието на звездния куп Плеяди върху жизнения цикъл на Земята и нейните обитатели. И двете космически събития не представляват интерес за днешните астрономи. Аргументът им е, че толкова далечни тела няма как да оказват влияние върху живота в нашата система. Но маите, подобно на древните египтяни и индийци, са умеели да виждат енергийната структура на нещата. Развитите им фини сетива са им позволявали да проследяват хода на енергийните потоци.

Зимното слънцестоене е символичната полунощ на годината. То е време на смърт, но и на прераждане, начало на обновление, което маите възприемат като подем на духовното развитие на човечеството. Защото след най-тъмния миг полека светът се придвижва към утрото. В този ден Земята ще получи директно енергия от Хунаб Ку - центъра, чиято мощ задвижва в спирала милиони звезди. Маите вярвали, че той управлява всичко, цялата магия на живота както на Земята, така и във Вселената. Затова мигът, в който от центъра ще достигне по права линия информация до Земята, има огромно и решаващо значение за съдбата на човечеството. Но тя се предопределя и от действията на хората през последните години на крайните времена. От това дали ще чуем посланията на древните, дали ще повдигнем духа си, ще преосмислим ценностите, зависи земетръси и разруха или просветление ще срещнем в първите дни на новата епоха. Защото всяко отрицателно пророчество цели да предупреди за евентуалните последици. Древните маи предсказват големи промени в световния ред, но историята е жива, времето рисува шарките на битието...

Кулата Белем - символа на Лисабон

Кулата Белем (или кулата на Сейнт Винсент) се извисява на северния бряг на река Тежу и е символ на португалската столица Лисабон. Тази красива архитектурна забележителност представлява укрепена кула, построена в типичния за страната мануелитски стил, като не липсват и елементи от други архитектурни стилове. Издигната е в периода 1515 - 1521 г. по заповед на крал Йоан II, който решил да изгради на това място сграда, имаща отбранителни функции при устието на река Тежу, а същевремнно с това да бъде и тържествена врата към града. Построена от бял варовик Кулата Белем съчетава в себе си бастион и тридесет метрова кула, която има видимост към четирите посоки. Архитект на лисабонската емблема е Франсиско де Аруда, чието дело са и португалските укрепления в Мароко. Прозорците, гледащи към реката имат елегантни сводове, с деликатни козирки, изработени във венециански стил. На видно място е поставена една женска статуя - закрилница на тръгващите на път моряци. По проекта за кулата е работил и архитект Диого де Ботаника, който е и първият проектант на близкия манастир Джеронимос. На него се дължат повечето от красивите каменни орнаменти и статуи по Белем, както и фигурата на историческата личност Свети Винсент. По фасадата на кулата Белем се забелязва и една интригуваща статуя на носорог, която вдъхновява Дюрер да започне да рисува диви животни. Манастира и кулата Белем са включени в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО, заради огромното им историческо значение и роля по времето на т.нар. откривателски плавания в търсене на нови земи. Именно Кулата Белем е била отправна изходна точка на каравелите, заминаващи да дирят неизследвани територии. И до ден днешен тя напомня за най-големите морски открития, които полагат основите на съвременния свят.

красиви места в България

Кладенецът край с.Гърло

Територията на България е покрита с тракийски гробници, светилища и мегалитни паметници, но този древен храм се отличава от всички останали. Той се намира край пернишкото село Гърло (на 4 км от град Брезник). Уникалното при него е, че храмът е вкопан в земята. На дъното му се намира кладенец, а вместо купол има голям отвор към небето. Странната му архитектура продължава да озадачава археолозите, които са разделени в предположенията си за неговото предназначение. Според най-разпространената версия храмът е построен от неизвестна цивилизация, обитавала нашите земи, като е изпълнявал ролята и на древна обсерватория. Храмът-кладенец е открит в началото на 70-те години на миналия век от археоложката Димитрина Митова – Джонова. Според нея той е построен през XII в.пр.н.е., което го прави най-старият храм по българските земи – по-стар дори от мегалитните паметници (долмените) в Странджа, Сакар и Източните Родопи. Храмът впечатлява със своята архитектура. Древните му строители са изградили сложно съоръжение само с помощта на камъни – без помощта на вар, хоросан или друго спойващо камъните вещество. Помещението и стълбището, което води към него, са оцелели в продължение на три хилядолетия и днес все още се намират в много добро състояние. Единствено сводът, който осигурява достъп до основното помещение, е леко наклонен – вероятно след земетресение. Подобни храмове не са типични за културата на траките. Професор Митова – Джонова го свързва с културата “нураги”, обитавала остров Сардиния, където има стотина подобни храмове. Липсват обаче доказателства за връзка между тях и кладенеца край с. Гърло. Тунелът на пътя Любовище – Рожен Любовище – така се нарича едно малко известно пиринско село, което се намира само на 7 км от Мелник. А това, което виждате на снимката, е тунелът, който свързва с.Любовище с останалата част на света. Вероятността да сте минавали през него е минимална, защото селото се намира встрани от познатите туристически маршрути. За да попаднете там, трябва да отклоните вляво от пътя за Роженския манастир, който се намира наблизо. Подобни тунели има на много места в България. Най-много са в Родопите и по Искърското дефиле, където пътят често пресича огромни скални образувания. По-различното на тунела при село Любивище е, че пътят минава през един от многото “мелове” в района (пирамидални образувания от пясъчно-глинести скали). След като веднъж се е любувал на тези красиви скали, най-малкото, което човек очаква, е да попадне в истински тунел през тях. Странно, но факт… Слънчева врата Скалният мегалит край Старосел е място, което древните траки са почитали като вход към отвъдното. Мегалитната порта се състои от два огромни яйцевидни къса, които са опрени един в друг и по този начин образуват проход (Слънчеви двери). В Омировата традиция Слънчевите двери са проход, през който слънцето залязва и преминават душите на мъртвите, за да отидат в Отвъдното. Не е ясно дали човешка ръка е поставила камъните един до друг или това е творение на природата. Факт е обаче, че районът на Старосел е осеян с тракийски храмове и мегалити. Съвсем наблизо се намира и голямата тракийска гробница Четиньова могила – голям тракийски храм от V и VI век пр.н.е. Смята се, че в него е бил погребан тракийският владетел Ситалк. Според друга легенда името на мястото се дължи на любовната история между девойка и момък от близкото село. Момичето било толкова влюбено, че не спазило установения по това време ред, и се отдало на любимия си, без да стане негова законна съпруга. По тази причина родът й я отхвърлил и проклел. Отчаяното момиче избягало извън селото, където я застигнала и клетвата на близките й. Тя се вкаменила , с лице към небесата, вследствие на което се образувала и скалата с тази форма, а мястото започнало да се нарича Момини гърди. Разбоишки манастир Разбоишкият манастир “Въведение Богородично” се намира на 55 км от столицата и на 11 км от Годеч. Манастирът е разположен в долината на река Нишава, в непосредствена близост до село Разбоище. Смята се, че е възникнал през XVII-XIX в. , като главната му църква била вградена високо в скалите и останала извън манастирския комплекс. Според манастирското предание, Разбоишкият манастир бил разрушаван три пъти, като при последното нападение монасите били убити, а самият манастир -ограбен. Тук неведнъж са се укривали Васил Левски и съратникът му Матей Преображенски. Днес Разбоишкият манастир е културна забележителност и идеална дестинация за еднодневен излет. Природен феномен Окото Осмарските манастири се намират на около 3 км северно от село Осмар, на стръмен скалист склон в Осмарския боаз на Шуменското плато. Издълбани са в меки варовикови скали. Скалните манастири представляват забележителни паметници, свързани с религиозния, културния и просветния живот от времето на Второто Българско царство. Предполага се, че са изградени в периода XII-XIV в. , по време на разпространението на исихасткото учение. В тях са намирали подслон монаси отшелници. Най-голям и най-запазен от манастирите е Костадиновият. На върха на скалата на този манастир се намира интересно скално образувание, наречено Окото или Халката. Момин скок Водопадът Момин скок се намира в живописния каньон на река Негованка край с.Емен, и е част от прекрасната Еменска екопътека. Водопадът е изключително красиво и романтично място, на което си заслужава да отидете с любим човек. Подходящо е и за пикник сред природата. Еменската пътека е лека и приятна за изминаване през всички сезони – пътят е около километър и половина, като се вие по ръба на каньона и предлага изумителни гледки към реката и скалите на отсрещния бряг. “Кулминацията” на разходката е водопадът Момин скок, който е най-красив през пролетта (тогава реката е най-пълноводна). Има малък залив с каменист плаж и малка пещера, които придават на мястото особена романтика. Божият мост Божият мост е уникално творение на природата, което няма аналог в България. Някои го сравняват със Златните мостове в Родопите и Пещера Проходна край Карлуково, но трите природни феномена са доста различни. В продължение на векове река Лиляшка бара е ваяла подземна пещера в покрайнините на врачанското село Лиляче. Тогава реката явно е била доста пълноводна, защото сводът на пещерата е висок почти 50 метра. В днешно време нивото й е спаднало значително. През лятото реката почти пресъхва, но мястото продължава да удивлява с красивите си форми. До Божия мост има изградена екопътека – мястото е разчистено, има масички и пейки за отдих. Идеално е за организиране на пикник през пролетта и лятото. Наблизо има също така чешма и полянки. До мястото можете да стигнете лесно с кола, като от Враца поемете по пътя за Оряхово, след което свиете по отбивката за с. Чирен. Има и друг маршрут, който минава през другото близко село – Лиляче. Алпиниски заслон при Лакатник Тази малка къщичка, кацнала на скалите над Лакатник, определено е едно от интересните (и странни) места в България и представлява заслон за алпинисти. Ако сте пътували по Искъсрското дефиле, няма как да не сте я забелязали в далечината. Къщичката е закрепена с метални пръти в скалата на около 300 метра над река Искър. До нея обаче можете да стигнете единствено с обезопасително въже и знания в областта на алпинизма Заслонът е построен през 1938 г., като за негови създатели се смятат четирима катерачи – Константин Саваджиев, Георги Ценев, Георги Стоименов и Тодор Божков. Къщичката е подновена през 2000 г. от група ентусиасти. Днес е част от природен парк “Врачански Балкан” и покрай него минава екопътека, която отвежда до пещерата “Темната дупка” и Паметника на септемврийци. От заслона на върха на скалата се разкрива красива панорама към Лакатник и Искърското дефиле.